Петър Волгин в ПИК и "Ретро": Румен Радев – гарант срещу национално предателство
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
По време на първия си президентски мандат Румен Радев се справи отлично с основната си задача – да бъде институционална алтернатива на ГЕРБ. На базата на противопоставянето на всесилната тогава партия на Борисов Радев постепенно увеличаваше числото на привържениците си. В електорален план той направи това, което малцина наблюдатели смятаха за възможно. Не само съхрани лявата си база, но и прибави към нея значителен брой десни гласоподаватели. Наистина се случи нещо невероятно. Хора, които преди пет години наричаха Радев „ватник“, „мурзилка“, „агент на Кремъл“, ревизираха кардинално позицята си и подкрепиха президента за втори мандат. Забележителна е тази метаморфоза, особено при положение, че „автентичната десница“ си имаше официален кандидат. Лозан Панов олицетворяваше това, за което „градското дясно“ настоява от години – първостепенното значение на съдебната реформа (каквото и да означава това). На пръв поглед какъв по-естествен президентски кандидат на „умните и красивите“! Оказа се обаче, че голяма част от тях са предпочели Радев вместо Панов. Просто защото по време на първия си мандат президентът беше успял да убеди дори и тях, че заслужава да му се гласува доверие.
Преди пет години много се говореше и за това, че новоизбраният президент Радев няма никакъв политически опит. Дори и наблюдатели, които му симпатизираха, се опасяваха, че липсващият опит ще му се отрази зле, че „старите кучета“ в политиката ще си правят с него каквото си искат. Действителността обаче показа обратното. Въпреки че президентът наистина нямаше никакъв опит в партийно-политическите интриги, той показа завиден политически нюх. Най-добре това се видя при избухването на протестите срещу управлението на ГЕРБ през лятото на 2020 г. Радев открито се солидаризира с протестиращите и на практика още тогава спечели втория си президентски мандат.
Румен Радев прояви завидни умения и във външнополитическите дела. Там задачата му беше особено сложна. Трябваше да извърши две, изглеждащи несъвместими неща. Първо, да запази русофилския електорат и второ, да не дава повод на големите евроатлантически началници да го гледат с подозрение. Румен Радев успя да направи и двете. Еднозначно подкрепи проекта „Триморие“, чиято антируска насоченост е очевидна. Дори малко се престара в подкрепата си. В същото време продължи да говори положително за Русия, като кулминацията на това говорене стана прословутата му реплика по време на предизборния дебат с проф. Герджиков: „Крим е руски. Че какъв да е?“ Вярно, след това от президентството трябваше дълго да обясняват на американските ни приятели какво всъщност е искал да каже Радев, но това вече нямаше значение, защото изборите бяха минали.
След като Румен Радев спечели втория си мандат, мнозина наблюдатели започнаха да си задават въпроса за неговата свръхзадача през следващите пет години. За първите пет беше ясно – да бъде алтернатива на ГЕРБ. Обаче какво ще прави оттук насетне? ГЕРБ вече са извън властта и в изолация, така че няма особен смисъл от продължаване на битката с партията на Борисов. А спечелилата парламентарните избори „Продължаваме промяната“ минава едва ли не за „президентската партия“. На този фон политическият комфорт на Радев изглежда гарантиран. Дали е така обаче?
Най-напред трябва да отбележим, че определянето на „Продължаваме промяната“ като „президентска партия“ е доста пресилено, а с течение на времето може да се окаже и дълбоко невярно. Наистина Кирил Петков и Асен Василев станаха известни на широката публика именно защото Румен Радев ги включи в първото си служебно правителство през 2021 г. Освен това двамата постоянно подчертават колко общи са вижданията им с президента и как мислите и действията им се движат в една посока. Тук можем да прибавим думичката „засега“. Като помислим малко повече, ще установим, че ръководителите на ПП и Румен Радев имат доста различия в политическите си виждания. Петков и Василев са типичните „деца“ на свръхлибералния капитализъм. Те са научени, че в пазарното общество право на щастие имат само успелите. За разлика от тях Румен Радев има доста по-силно развито социално чувство. Тази разлика може и да изглежда маловажна сега, но колкото повече време минава, толкова по-доловима ще става.
Другото различие между фронтмените на ПП и президента засяга позициите им по ключови външнополитически теми. Да започнем със Северна Македония. Веднага след спечелването на изборите Кирил Петков и други основни лица от ПП започнаха да правят едни витиевати изявления, които можем да обобщим така – ние си държим на нашата позиция, ама в името на добросъседството, на европейското единство и т. н., и т. н. можем и да отстъпим. Явно Румен Радев също е забелязал тази готовност за безпринципно отстъпление, защото на няколко пъти както той, така и тогавашният служебен премиер Стефан Янев трябваше да уточняват, че позицията ни по повод исканията на Скопие остава непроменена.
Другият разлом, който може да възникне между правителството и президента в областта на външната политика, засяга изглеждащото силно вероятно разполагане на още войски на НАТО на българска територия. Стефан Янев, който вече е министър на отбраната, категоричо заяви несъгласието си с едно подобно развитие на нещата. Трудно ми е да повярвам, че кариерният военен Янев е направил това изказване без знанието на своя принципал Румен Радев. Очевидно е, че по тази тема посредством министъра на отбраната говори самият президент. Радев отрано иска да предупреди кабинета, че трябва много внимателно да помисли дали да позволи превръщането на България в плацдарм на военни действия срещу Русия. Ето тук може да се оформи едно голямо противоречие. „Продължаваме промяната“, която е най-голямата партия в управляващата коалиция, има недвусмислена проамериканска позиция. Нейните ръководители биха направили всичко, което Държавният департамент поиска от тях. Даже биха го направили, преди да дойде официалното искане.
Румен Радев може и трябва да бъде алтернатива именно на подобно политическо поведение, граничещо с националното предателство.
